.
Вчера беше един от онези дни…
Дни, в които вселената сякаш се грижи да вгорчи съществуването ти до максимум. Оказа се, че и за Веда денят не е бил по-различен. Реших, че няма да си причиняваме допълнително страдание и отидохме да гледаме филм в един столичен мол. “The Lego Batman Movie” беше изборът на Веда – чуден чуден… Най-тъжната песен, на която съм попадал напоследък, присъства в този филм!
В момента, в който седнахме на седалките, Веда с огромно притеснение отчете липсата на малкото, сиво коте в чантата си. Коте скъпо ѝ “колкото теб и мама”…
“То е с мен откакто съм бебе и сега съм го загубила и някой ще го вземе – аз съм ужасна!”
И сълзите тръгнаха…
Върнах се да го търся по коридора до пуканките и кино касите, но не. Опитах се да я успокоя, че може да е паднало в колата, докато си е слагала колана или в магазина, докато си е събличала якето. Казах ѝ, че когато свърши филма ще го търсим и вероятно ще го намерим…
Не издържа до края на филма… Тръгнахме си.
Върнахме се по целия път обратно до колата — без резултат. Качихме се отново до киното и попитахме охраната и момичетата на касите дали някой не е намирал малко, сиво, плюшено коте – не беше. Бяха любезни и съпричастни. Казаха ни да им оставим телефон, за да ни намерят в случай, че котето се появи отнякъде.
Продължихме търсенето заедно с горчивия разговор, включващ сълзи, самообвинения и апокалиптичност. Оставихме телефон и на рецепцията, и в магазина, през който бяхме минали преди киното. Отново съпричастност и загриженост.
След около час и нещо търсене се предадох…
Минаваше 22ч, а вече бяхме обиколили всичко — асансьори, паркинг, ескалатори, маси за хранене, пейки, коридори — всичко… Единствено възможността да намерим същото коте и да го купим отнякъде успокояваше потока от сълзи… но за кратко. Натоварихме се преносно и буквално в колата и потеглихме. Зачакахме реда си след две коли на изхода, продължавайки с разговора през сълзи.
И точно тогава на стъклото в дясно от мен се почука…
Беше някакво момче. Смъкнах прозореца и го погледнах въпросително.
“Извинявам се, но случайно дочух преди малко разговора ви… Да не сте загубили нещо? Защото аз видях една сива играчка — някой я е оставил ей там. Сега ще ви я донеса.”
Да – край нас всъщност е бъкано с добри хора!
Само трябва да отворим очите си и да ги видим.
* Благодарим на Александър и Веда за това, че ги има; за това, което са; както и че ни позволиха да споделим историята на Малкото Сиво Коте. Стоплиха ни повече, отколкото можем да поберем в думи.
* Присъединете се към нас, следете новини, коментирайте, плачете, смейте се или осиновете на Фейсбук страницата ни Let’s Adopt! Bulgaria. Харесайте и споделете историята на Малкото Сиво Коте и се върнете ето тук, за да ни кажете какво ви даде на вас.
