“Преместихме се да живеем в Трявна, август месец 2007 г. Спирайки пред блока, в който си бяхме наели апартамент ни посрещна лаейки едно дребно, късокрако и кривокрако смешно куче. Когато видях това куче си казах, че построим ли си къща (уви, оказа се мисия невъзможна) веднага ще си го взема, макар че след смъртта на немската ми овчарка се бях зарекла, че никога повече няма да гледам животно. Раздялата след време е много тежка, но като видях Сара забравих за това си решение. Имаше нещо, което ме привличаше в нея, може би смешния и вид, а може би и изключително умният и поглед. Аз знаех, че това куче един ден ще бъде мое. Жалко, че стана по такъв нелеп повод.
Сара беше любимката на 99% от живеещите в блока. Това куче не знаеше какво е това сух хляб. Макар и живеейки пред блока тя беше обгрижвана от всички, имаше си постелки в два от входовете и спеше там, редовно хранена. Кучето се отблагодаряваше като пазеше паркинга пред блока от недоброжелатели. Появеше ли се чужд човек или кола, Сара веднага започваше да лае и съответно ние със съседите веднага излизахме по терасите.
“И така Сарка си живееше волно и безгрижно до 21.07.2008г, дата която никога няма да забравя. Часът беше към 14:00, аз бях на терасата и боядисвах, тъй като 4-5 месеца по-рано в квартирата ни избухна пожар и ни отне много време и средства да възстановим щетите. Боядисвайки, видях Сара, че тръгна с един съсед към реката и след десетина минути – да се връща сама. Тръгна да пресича улицата, но видя че приближава бус и се обърна и тръгна към бордюра. Но идиотът зад волана виждайки я, даде газ и рязко сви към нея и я блъсна. В този момент сърцето ми спря…
Видях Сара да лети и пищи от болка…Изпаднах в шок, всъщност няма думи, с които бих могла да опиша чувствата, които изпитах в онзи момент.
Веднага викнах мъжът ми и хукнахме към кучето, тя през това време, въпреки шока и болката се беше добрала до паркинга пред блока. Взехме едно одеяло и много внимателно я сложихме в колата и от там към единствения ветеринар в Трявна.
Той и би болкоуспокояващи и ни насочи към негови колеги в Габрово. Операции, инжекции, накрая събрахме пари и се върнахме за 2 месеца във Варна, там я пое един доцент…..уви никой не можа да ѝ помогне. Тя има прекъснати нерви и не може да ходи със задните крака. Прави опити, понякога успява да се изправи и за секунди се задържа, но рухва. След като стана ясно, че Сара няма да проходи се свързахме с човек от София, който ѝ направи количката. Отне ѝ само месец, докато свикне с нея.
Много хора, виждайки ни със Сара в количката, ни питат защо мъча така животното. Собствените ни родители бяха против и продължават да не разбират защо не сме оставили Сара на улицата или защо не сме я умъртвили. За какво ми било да се грижа за този помияр (грозна дума, но ….), сакат при това… Подкрепиха ни само 2-3-ма души от приятелите ни.Поискаха интервю от местната телевизия. Съгласих се само защото 3 дена преди това пак спорих с една жена заради Сара и исках хората да разберат, че аз не съм садист, че аз съм помогнала на животинката, че най-лесно е да се отнеме живот било човешки или животински…...явно е имало смисъл, защото от тогава никой не ме е спирал, за да се заяжда. А и май и не смеят, защото аз вече гледам много лощо Ако се срещнем някой ден на живо не се плашете от мен, аз само съм си сложила маската.
По Сара пръснахме много пари, много сълзи, много молби. НО аз съм ЩАСТЛИВА, че Сара е жива и продължавам да се моля още дълги години да ми е жива и здрава.
Дали е трудно да гледаш животно инвалид? Смело мога да кажа НЕ, изобщо не е трудно.
Сара си е и си се държи като нормално здраво куче, с тази разлика, че не може сама да се изпишква и да ходи със задните крачета. Сара бяга с и без количка, Сара подскача, Сара дивее с другото ни куче (другото ни куче не е инвалид), Сара спи на леглото до мен заедно с 3 котки и мъжът ми.
Със Сара сме си правили разходки в гората (където не може да ходи, я слагаме в една голяма раница и така я пренасяме), били сме на почивка на палатки, 2 месеца живяхме на палатки и работихме в една прасковена градина и Сара с другата ни куче се правеха на пазачки, дори и в Румъния сме ходили няколко пъти.
„Виждате”, че няма нищо страшно в това кучето ти да не може да ходи. Е, ако е голяма порода куче ще ви трябва по-як гръб, за да го му помагате там, където не успява само.
САРА Е ЩАСТЛИВА, съответно и аз съм щастлива. А аз наистина съм щастлива, всеки ден се смея като ненормална, гледайки как си играят и кучетата и котките ми. Всеки ден тия животни правят по някоя смешка, в почивните дни понякога се излягам на леглото и само ги зяпам как беснеят и започвам да се смея като луда.
Знаете ли, че в тези моменти аз се лекувам, от една година не съм имала проблеми със сърцето, с щитовидната жлеза, няма да си изброявам другите болежки , но благодарение на животните си аз се чувствам жива.
Когато приятели ме питат не съжалявам ли, че вече не мога да си позволя много неща, аз казвам “НЕ, аз съм щастлива с мъжът и животните около мен и съжалявам единствено, че нямам свой дом, защото ако имах собствен дом бих станала приемен дом на много кучета и котки.”
Никога не казвайте „Никога”.
И не се притеснявайте да осиновите сакато или сляпо куче или коте. Няма нищо страшно, няма нищо сложно. Не се притеснявайте да осиновите второ куче или коте, когато животинките са повече, веселбата е по-голяма.
Помнете, че те не искат много, само вашата ЛЮБОВ!”
Историята на Сара е част от вдъхновяващата кампания на Let’s Adopt! Bulgaria за необикновени животинки и тяхната история, разказана от техните не по-малко необикновени собственици! Ако вашият любимец няма краче, не вижда, парализиран е, загубил е слуха си, страда от диабет, сърце или каквото и да е друго, моля, споделете историята му със света и ни пишете на bulgaria@letsadopt.net.
