Ние сме хора, които се занимават със спасяване на животни. Свикнали сме да виждаме всякакви ужасяващи гледки и се учим да не оставяме чувствата да замъглят съзнанието ни, защото това пречи на трезвата ни преценка. Днес, обаче, това е много трудно.
Хората са много добри в това да бъдат съдници. Не съдим само другите хора, а и всичко останало живо, съществуващо около нас и преценяваме кое заслужава да живее и кое не. И когато решим, че нещо ни пречи и не трябва да съществува, сме способни на много, за да го премахнем.
Малчо при настаняването му в новото му семейство.
Вчера вечерта ни се обадиха от Централна Ветеринарна Клиника с резултати от аутопсията на Малчо, който внезапно вчера сутринта си отиде, след като вече бяхме въздъхнали с облекчение, че сме намерили сигурен и прекрасен дом за него. Ден по-рано Малчо се беше чувствал зле и вчера лекарите трябваше да му помогнат да се оправи, но той не доживя да посети отново клиниката.
Според аутопсията, Малчо е имал кръвоизливи във всичките си основни органи. Кръвоносните му съдове са се самоунищожавали бавно и необратимо, без никакви външни признаци, в продължение на седмици. Той е изпитвал невероятни болки и въпреки това е имал силата да се радва на света около себе си и на същите тези хора, част от биологичния вид, който бе измислил най-бавното и мъчително страдание, на което да го подложи…
Малчо е бил отровен с бавнодействаща отрова за плъхове. Вероятно седмици преди да стигне до нас. Отрова, създадена абсолютно преднамерено и съзнателно от човека, за да причинява бавна и мъчителна смърт на всякакво животно с размер, близък до този на голям плъх.
Тъй като плъховете са много интелигентни животни, те разбират, когато някой от техния вид умре внезапно от отрова и така се спасяват като не ядат от мястото, на което за последно е бил умрелият плъх. Тъй като плъховете са в списъка с нежелани биологични видове, никой не смята за нужно да зачита способността им да изпитват болка и агонията е често последствие от методите за унищожението им.
Тази отрова, подтискайки производството на витамин К (който отговаря за съсирването на кръвта) причинява травми по стените на кръвоносните съдове и предизвиква вътрешни кръвоизливи, с които организма се бори без никакъв шанс за успех.
Малчо тежи едва 700 грама, но е бил достатъчно силен, за да се бори за живота си седмици, без никакви външни признаци. Дори при посещението си в клиниката, преди да бъде осиновен, бе преминал успешно тестове за инфекциозни заболявания и бе наблюдаван от лекарите, без да събуди у тях и най-малко съмнение, че може да не се чувства добре.
Тъжни сме, защото Малчо си отиде.
Гневни сме, защото не можем да намерим сили да преглътнем „нуждата” от съществуване на това нечовешко мъчение и милионите живи същества, които ще трябва да умират в агония седмици наред, докато то работи по унищожаване на живите последствия от човешкото безхаберие.
Гневни сме, защото колкото и да се борим да превърнем света, в който живеем в едно по-хубаво и мирно място, обръчът на безчувствност и жестокост около нас се затяга с всеки ден. С всеки живот, човешки или не, който бива жестоко изтръгнат, защото е зависел от човешката милост, която в момента смятаме, че бавно и сигурно напуска нашият биологичен вид.
Една шепа живот е угасвала бавно в ръцете ни, разкъсвана късче по късче, докато ние сме мислели, че помагаме светът да се променя към по-добро.
Една шепа живот угасва всеки ден и всяка минута в невероятните мъки, които е преживял Малчо, а ние можем само да стоим отстрани, да стискаме зъби и да прикриваме сълзите от безсилие.
Малчо в своя дом. Няколко дни по-късно Малчо си отиде внезапно.
