Category Archives: Моят необикновен домашен любимец

Пътят на Лея

 

“Нямаме представа какво се е случило с Лея. Само можем да предполагаме.

6 месечна, Лея е намерена в пуст двор в Хасково с пречупени задни крачета, счупена предна лапа и много ниско тегло за възрастта си. Заради счупванията Лея е стъпвала неправилно. Смятаме, че е била оставена в това състояние в продължение на повече от месец. Когато са я намерили, раните са били толкова дълбоки, че костта на лапите е била открита. Лея е стъпвала буквално върху костта си. 

По щастливо стечение на обстоятелствата новината за Лея стигнала до Ивелина от Анимал Хоуп Казанлък и от там с нейна помощ Лея продължила към университетската ветеринарна клиника в Стара Загора. Първите прегледи показали дълбока инфекция, засегнала дори и костта. Въпреки усилията на лекарите да спасят лапичките на Лея, се наложила ампутация. В продължение на 3 месеца Лея претърпяла 3 операции, по време на които е ампутирана засегнатите части на задните лапи и са премахнати пръстчетата на предната.

И трите лапички са били като прерязани с гилотина. Вижда се и на рентгеновите снимки. Нашият ветеринар предполага, че има човешка намеса защото разрезите са много гладки.

Какво ме е накара да я взема ли?

Ами заобичах я от пръв поглед. Просто като я видях на снимката, се влюбих в нея. 

Боря се за нея, защото я ОБИЧАМ страшно много. Тя дойде при мен в труден момент – бях паднала и си счупих крака и вкъщи беше ортопедично отделение. А крака си го счупих, докато гонех едно коте, за да го прибера от улицата. Съдба какво да кажа…

След като взехме Лея при нас, тя претърпя няколко операции. Направихме пластика на чуканчетата, придърпахме кожа, за да може да създадем лапичка. Едната лапа стана сполучлива, но другата все още не се е оправила. Затова и все още ходи с превръзки. Направили сме ѝ обувчици, за да не си разранява крачетата като ходим на разходка. В засегнатата предна лапа всички костици бяха раздробени и организмът ги изхвърли една по една. Така от лапата остана само тъкан и когато Лея я ползва, се появяват рани. Лекуваме ги, но те се появяват наново.

Невероятно детенце е, борим се с много усложнения, резултат от проведеното лечение. Сега получава отоци. Мислихме, че има бъбречен проблем вследствие на всички лекарства и операции, но изследванията и за бъбреците, черния дроб, кръвна захар са добри. Има много завишени тромбоцити, хемоглобинът ѝ е много нисък.

Ходене при ветеринаря, превръзки, лекарства, системи, инжекции. 

Това просто ни е ежедневието, но го правя с удоволствие за нея.

В момента Лея не е добре. Лекарите се предполагат автоимунно заболяване или рак. Започнахме да се опитваме да възстановим имунната система, защото никаква я няма. Предупредиха ме, че краят може да е скоро и трябва да свиквам с тази мисъл. Но на мен умът ми просто не иска да го приеме това. Ако стане нещо с Лея, не знам как ще го преживея. Но иначе когато е се чувства добре, е голяма лудетина. Много обича да играе с децата пред блока, нали и тя си е все още бебе. Стана на 1 годинка миналия месец. Невероятно кученце е и много любвеобилна.

Надявам да се справим с Лея с болестта, защото просто не знам какво ще правя без нея. Лея е много щастлива и много обичана.”

Този кратък разказ за Лея бе написан от нейното семейство преди няколко седмици, когато започнахме нашата поредица от невероятни истории и поканихме Лея и Зорница да участват в нея.

Днес, няколко седмици по-късно, Лея е звездичка на небето. Когато се свързахме със Зорница, за да я попитаме дали все още е склонна да разкажем историята на Лея, тя отговори:

“Много, много я обичахме и винаги ще я обичаме. Съгласна съм разбира се, нека повече хора научат нейната история и да помагат на такива животинки. Борих се до последния ѝ дъх, но не не можах да я спася.”

Моля, споделете тази история.

Историята на Лея  е част от вдъхновяващата кампания на Let’s Adopt! Bulgaria  за необикновени животинки и тяхната история, разказана от техните не  по-малко необикновени собственици! Ако вашият любимец няма краче, не вижда, парализиран е, загубил е слуха си, страда от диабет, сърце или каквото и да е друго, моля, споделете историята му със света и ни пишете на bulgaria@letsadopt.net.

Сарини неволи

“Преместихме се да живеем в Трявна, август месец 2007 г. Спирайки пред блока, в който си бяхме наели апартамент ни посрещна лаейки едно дребно, късокрако и кривокрако смешно куче. Когато видях това куче си казах, че построим ли си къща (уви, оказа се мисия невъзможна) веднага ще си го взема, макар че след смъртта на немската ми овчарка се бях зарекла, че никога повече няма да гледам животно. Раздялата след време е много тежка, но като видях Сара забравих за това си решение. Имаше нещо, което ме привличаше в нея, може би смешния и вид, а може би и изключително умният и поглед. Аз знаех, че това куче един ден ще бъде мое. Жалко, че стана по такъв нелеп повод.

Let's Adopt, Sara

Сара беше любимката на 99% от живеещите в блока. Това куче не знаеше какво е това сух хляб. Макар и живеейки пред блока тя беше обгрижвана от всички, имаше си постелки в два от входовете и спеше там, редовно хранена. Кучето се отблагодаряваше като пазеше паркинга пред блока от недоброжелатели. Появеше ли се чужд човек или кола, Сара веднага започваше да лае и съответно ние със съседите веднага излизахме по терасите.

Let's Adopt, Sara

“И така Сарка си живееше волно и безгрижно до 21.07.2008г, дата която никога няма да забравя. Часът беше към 14:00, аз бях на терасата и боядисвах, тъй като 4-5 месеца по-рано в квартирата ни избухна пожар и ни отне много време и средства да възстановим щетите. Боядисвайки, видях Сара, че тръгна с един съсед към реката и след десетина минути – да се връща сама. Тръгна да пресича улицата, но видя че приближава бус и се обърна и тръгна към бордюра. Но идиотът зад волана виждайки я, даде газ и рязко сви към нея и я блъсна. В този момент сърцето ми спря…

Видях Сара да лети и пищи от болка…Изпаднах в шок, всъщност няма думи, с които бих могла да опиша чувствата, които изпитах в онзи момент.

Веднага викнах мъжът ми и хукнахме към кучето, тя през това време, въпреки шока и болката се беше добрала до паркинга пред блока. Взехме едно одеяло и много внимателно я сложихме в колата и от там към единствения ветеринар в Трявна.

Той и би болкоуспокояващи и ни насочи към негови колеги в Габрово. Операции, инжекции, накрая събрахме пари и се върнахме за 2 месеца във Варна, там я пое един доцент…..уви никой не можа да ѝ помогне. Тя има прекъснати нерви и не може да ходи със задните крака. Прави опити, понякога успява да се изправи и за секунди се задържа, но рухва. След като стана ясно, че Сара няма да проходи се свързахме с човек от София, който ѝ направи количката. Отне ѝ само месец, докато свикне с нея.

Let's Adopt, Sara

Много хора, виждайки ни със Сара в количката, ни питат защо мъча така животното. Собствените ни родители бяха против и продължават да не разбират защо не сме оставили Сара на улицата или защо не сме я умъртвили. За какво ми било да се грижа за този помияр (грозна дума, но ….), сакат при това… Подкрепиха ни само 2-3-ма души от приятелите ни.Поискаха интервю от местната телевизия. Съгласих се само защото 3 дена преди това пак спорих с една жена заради Сара и исках хората да разберат, че аз не съм садист, че аз съм помогнала на животинката, че най-лесно е да се отнеме живот било човешки или животински…...явно е имало смисъл, защото от тогава никой не ме е спирал, за да се заяжда. А и май и не смеят, защото аз вече гледам много лощо Ако се срещнем някой ден на живо не се плашете от мен, аз само съм си сложила маската.

Let's Adopt, Sara

По Сара пръснахме много пари, много сълзи, много молби. НО аз съм ЩАСТЛИВА, че Сара е жива и продължавам да се моля още дълги години да ми е жива и здрава.

Дали е трудно да гледаш животно инвалид? Смело мога да кажа НЕ, изобщо не е трудно. 

Сара си е и си се държи като нормално здраво куче, с тази разлика, че не може сама да се изпишква и да ходи със задните крачета. Сара бяга с и без количка, Сара подскача, Сара дивее с другото ни куче (другото ни куче не е инвалид), Сара спи на леглото до мен заедно с 3 котки и мъжът ми.

Със Сара сме си правили разходки в гората (където не може да ходи, я слагаме в една голяма раница и така я пренасяме), били сме на почивка на палатки, 2 месеца живяхме на палатки и работихме в една прасковена градина и Сара с другата ни куче се правеха на пазачки, дори и в Румъния сме ходили няколко пъти.

„Виждате”, че няма нищо страшно в това кучето ти да не може да ходи. Е, ако е голяма порода куче ще ви трябва по-як гръб, за да го му помагате там, където не успява само.

Let's Adopt, Sara

САРА Е ЩАСТЛИВА, съответно и аз съм щастлива. А аз наистина съм щастлива, всеки ден се смея като ненормална, гледайки как си играят и кучетата и котките ми. Всеки ден тия животни правят по някоя смешка, в почивните дни понякога се излягам на леглото и само ги зяпам как беснеят и започвам да се смея като луда. 

Знаете ли, че в тези моменти аз се лекувам, от една година не съм имала проблеми със сърцето, с щитовидната жлеза, няма да си изброявам другите болежки , но благодарение на животните си аз се чувствам жива.

Когато приятели ме питат не съжалявам ли, че вече не мога да си позволя много неща, аз казвам “НЕ, аз съм щастлива с мъжът и животните около мен и съжалявам единствено, че нямам свой дом, защото ако имах собствен дом бих станала приемен дом на много кучета и котки.”

Никога не казвайте „Никога”. 

И не се притеснявайте да осиновите сакато или сляпо куче или коте. Няма нищо страшно, няма нищо сложно. Не се притеснявайте да осиновите второ куче или коте, когато животинките са повече, веселбата е по-голяма.

Помнете, че те не искат много, само вашата ЛЮБОВ!”

Let's Adopt, Sara

Историята на Сара е част от вдъхновяващата кампания на Let’s Adopt! Bulgaria  за необикновени животинки и тяхната история, разказана от техните не  по-малко необикновени собственици!   Ако вашият любимец няма краче, не вижда, парализиран е, загубил е слуха си, страда от диабет, сърце или каквото и да е друго, моля, споделете историята му със света и ни пишете на bulgaria@letsadopt.net.

Коколино Марков – живот на две крачета

 “От месеци баща ми искаше да му намеря коте за домашен любимец.

Баща ми е над седемдесетте, живее сам в голяма къща с двор, а аз успявам да го посещавам едва два пъти в месеца. Когато започнах да издирвам подходящ любимец, се възстановяваше от нелека операция. Отказваше да се храни, беше депресиран, не му се живееше… според мен просто нямаше за кого да се грижи и кого да обича!

Let's Adopt, Kokolino

Затова и започнах да търся котка/котарак с подобна съдба – самотно животно, задължително по-бавно подвижно, което ще изисква повече и всеотдайни грижи, което ще изисква пълното внимание и съчувствие на баща ми. Надявах се да намеря възрастно животно, с улегнал и спокоен темперамент, което да е по-заинтересовано от сладки дремки, галене и наблюдаване на “светската суматоха” иззад прозореца. Мммда, татко изрично ми бе казал, че не иска малки, енергични и игриви котета вкъщи…

След месец търсене се свързах с Летс Адопт, с молба да осиновя едно от спасените от организацията животни – възрастен котарак, възстановяващ се от същия тип операция като бащината ми. Нетърпението ни беше огромно – татко разглеждаше снимките на Рошко (http://on.fb.me/Ztd2VD) и чинно запомняше какви грижи трябва да полага за козината, храненето и социализацията му, след като го осинови. Аз бомбардирах доброволките с безбройни имейли, убеждавайки ги, че татко и само татко е най-добрият осиновител на този котарак! За да отговорим на изискванията на Летс Адопт към осиновителите на техни животни, за хипер кратко време обезопасихме двора с мрежа и се сдобихме с двумесечно коте, което да бъде компаньон на Рошко, саксия с котешка трева, чесалки, играчки и прочее.

…И когато най-сетне татко бе одобрен за осиновител на Рошко, видях пост във Фейсбук за коте-бебе, родено без задни крачета. Стопанката на котката-майка търсеше някой, който да се грижи отговорно за него. Изобщо не се колебахме, веднага се отказахме от Диафраг за сметка на безкракия старозагорец!

550696_488651341168425_1349575386_n
Красимира Георгиева, стопанката на котката-майка, държеше да го вземем веднага, но предпочетох да изчакам 3 седмици, през които котето да продължи да суче. Майчината кърма е най-добра за котетата!

След още три седмици чакане, през които слушах безкрайните оплаквания на баща ми от лудориите на новоосиновеното коте (което трябваше да е компаньон на Рошко), една съботна сутрин се срещнах с Краси, която ми предаде едно безподобно красиво, паникьосано от раздялата със семейството си котенце.

Не й обърнах кой знае какво внимание – той плачеше, че е жаден, гладен, изплашен и много му се пишка! Светкавично се прибрах в квартирата си, погрижих се за него и той спокоен заспа на коленете ми. Така мина целият ден – седях на дивана, а той спеше в дланите ми и всеки път, когато трябваше да стана и да го пусна, избухваше в плач.

Веднага стана ясно, че Коко не върви. Чуканчетата му имаха големи рани. Плътта беше протрита от опитите му да ходи, да следва котилото и майка си. Болеше го, лежеше по гръб и се влачеше странично вместо да върви или пълзи. Ветеринарят, при когото Краси беше водила Коко, не го беше превързал, нито беше обработил раните. Беше ми ясно, че така е най-добре, защото животинката сама ще се погрижи за тях и превръзка само би забавила зарастването, но не можех да гледам как всяка стъпка или опит за стъпка му причинява болка!

Отидох в кварталната аптека същия следобед и смело обявих, че ми трябват бинт, лейкопласт и йоден мехлем, тъй като “котенцето ми има протриване”. Аптекарката ми предложи вагинални свещички… Купих само бинт и лейкопласт и никога повече не стъпих в тази аптека!

Така Коко се сдоби с “чизми”, изработени от парче бинт и 2 ивици лейкопласт. Вече не стъпваше на рани, а върху дебел слой марля, напоена с детски крем против подсичане и 2 слоя лейкопласт. И веднага започна да тича /макар и само по дивана и леглото/!
Отне му малко повече от месец, но той оздравя, раничките заздравяха, чуканчетата се покриха с мазолчета твърда кожа, по голата кожа израсна козинка. Тогава го предадох на баща ми, който се грижи за него като за малко детенце. 

Сега Коко не носи тези „чизми“ постоянно, а само когато разрани чуканчетата си. Това се случва, ако играе и тича прекалено енергично из двора, а е успял да се измъкне навън, без да са му сложени превръзки на краченцата – т.е. босичък.

Let's Adopt, Kokolino

Баща ми е възрастен – на 72 години. Като всеки мъж е малко ленив. Но пък се справя отлично с грижите за Коко – храненето в определен час и количество, къпането, чистенето на тоалетната, социализирането.
И няма да повярвате как е дресирал мъника и колко нежен и доверчив глезан е направил от него!

Let's Adopt, Kokolino

А ВСЪЩНОСТ КАКВИ СА СПЕЦИАЛНИТЕ НУЖДИ НА КОКО?

1. Подовете в татковата къща са застлани с дебел килим, което за Коко е повече от удобно. Мебелите са меки и удобни за катерене.

2. Рампи за качване и слизане от мебелите. Котка без задни крака се научава бързо да се катери само с помощта на предните, но за да предпазите мебелите от надраскване и да улесните животното при слизане, просто трябва да поставите по една възглавница отстрани на дивана, на леглото, на фотьойла, на секцията (ако на любимеца му е позволено да се разхожда там). Коко използва такива „рампи“ и за слизане, и за качване. Сега съм заменила възглавниците с големи парчета дунапрен за мебели, облечени в плат.

3. Евентуално инвалидна количка. Когато Коко навърши половин година, с годеника ми решихме да му подарим инвалидна количка. Намерихме видеоклип, в който бе показано как сами да сглобим такава. Материалите струваха по-малко от 10 лева, а направата – 5-6 часа. Коко самоотвержено помогна на Емил при сглобяването на количката, макар че повече му се играеше и по-скоро се закачаше с него и го канеше на игра. Коко свикна сравнително бързо с количката и след малко насърчаване дори тичаше с нея из татковия двор.
Той не я използва постоянно, а по-скоро като играчка, с която се забавлява, с която тича бързо като вятър.

4. Компания и забавления – Коко трябва да расте като нормално коте и да има постоянни контакти с други котки. Приятелят на Коко се казва Талисман, по-голям е от него с един месец и все го учи на бели, за които Коко не се е досещал! Растейки, живеейки, играейки с друга котка, животинката се учи да бъде себе си, проявява нормално за вида и възрастта си поведение. Това, което започна като игри на двора, прерасна в осъзнаване на собствената територия и борба за защитаването й. За неприятна изненада на съседските котараци, домът на баща ми /заедно с двора/ принадлежи на Коко и на нито едно куче, възрастен кот или котка не се разрешава да преминат оттам! Моят принос към игрите им са играчките, които им изработвам сама. А татковият – той просто им пуска Енимъл планет и заедно гледат филми за африканските лъвове.

5. Храна, слънце и подходящи медицински грижи. Наред с подходяща сурова диета, Коко се възползва от татковата билкова градинка. Каланхоето, босилекът, здравецът, риганът, чубрицата и котешката трева са като домашна аптека за него!”

Историята на Коко е част от вдъхновяващата кампания на Let’s Adopt! Bulgaria  за необикновени животинки и тяхната история, разказана от техните не  по-малко необикновени собственици!  Ако вашият любимец няма краче, не вижда, парализиран е, загубил е слуха си, страда от диабет, сърце или каквото и да е друго, моля, споделете историята му със света и ни пишете на bulgaria@letsadopt.net.